От дълги години у нас битува едно погрешно мнение, което е пуснало дълбоки корени сред хората. То е крайно невярно в контекста, в който се използва. Изразът се употребява за щяло нещяло. Когато човек не е срещнал разбиране от никоя институция, към която се обърнал, зевзеците го насочват към арменския поп, т.е. твоят въпрос няма да се реши. Изразът би бил смешен, ако не беше обиден за арменското духовенство, което е успяло първо в света да наложи християнската религия като официална държавна преди повече от 1700 години и да подкрепи създаването на арменска азбука. Това духовенство е подпомагало българските заточеници в Диарбекир през годините на робството. Тези мъченици помнели  и разказвали след Освобождението за помощта на братята християни в една вражеска среда. Но... десетилетията отминават, разказаните спомени избледняват и се преиначават. Историческата памет не е сред ценностите на българския народ. 
И понеже днес никой не вярва на казано и речено, нека да се обърнем към фактите, описани точно от тези, които след като се оплаквали на „Арменския поп”, са получили помощ от него. А фактите са описани от Христо Ботев и поборника Иваница Ангелов Иванов. Само трябва да се чете и помни!
Христо Ботев в брой 23 от 23-27 юли 1875 година на своя вестник „Знаме“ публикува дописка, в която се разказва за помощта, която е оказвал арменският архимандрит в Диарбекир на българските заточеници. Той е получил молба от Плевен да посредничи пред турските власти за двама техни съграждани - Анастас Попхинов и Дочо Маринов. След постъпки на архимандрита те са освободени от затвора да живеят в града и да се занимават с търговията си. Това припомня дописката на А. Х. Румян в превод на арменски език във вестник  „Азад хоск“ („Свободно слово“) от 7 септември 1940 година.
В борбата за извоюване на самостоятелна Екзархия българските духовници намират горещи привърженици сред арменското висше духовенство и особено в лицето на арменския цариградски патриарх Мъгърдич Хримян. Великият везир Али паша се обръща към Хримян да изкаже мнението си относно гръцко-българския църковен конфликт. Арменският патриарх уверил Али паша, че  „българите, както и всички християни, имат естественото право на самостоятелна църква и духовен глава“. Високата порта през 1870 година признава създаването на самостоятелна Българска екзархия. През 1872 година е учредена Екзархията и е провъзгласен първият български екзарх - видинският митрополит Антим. Новосъздадената Екзархия в началото се е помещавала в един от арменските квартали на Цариград - Ортакьой. Мъгърдич Хримян е първият, който официално признава независимостта на Българската църква и установява тесни контакти.
За помощта, оказвана от арменския архимандрит на българските заточеници в Диарбекир пише (без и) Еранос Агопян в същия вестник „Азад хоск“ от 16 септември 1940 година и цитира поборника Иваница Ангелов Иванов. Той е роден в Свищов през 1847 година и учи до пети клас в родния си град. От 1867 година е член на Свищовския революционен комитет. При разкриване на четата на Филип Тотю през 1867 година на властите стават известни имената на дейците на Комитета и той е арестуван. След осъждането му в Русе е изпратен в Цариградския затвор, а оттам - на заточение в Диарбекир. Иванов разказва, че на всички християнски празници архимандритът със своята гаранция извоювал българските заточеници да бъдат приемани от арменски семейства на гости в техните домове и гощавани. По това време 60% от населението на Диарбекир е било арменско, а арменското име на града е Дикранакерт. След Освобождението Иваница Ангелов е финансов чиновник. Министърът на финансите Георги Желязкович през 1881 година го назначава за секретар в БНБ. Добил опит в Софийската централа, през април 1884 година е назначен за директор на Русенския банков клон и изпълнява тази длъжност в продължение на 22 години. Член е на Управителния съвет на Застрахователно дружество „България“ и е сред инициаторите за създаването на Русенска градска библиотека и на Търговска камара в града. Умира през 1938 година в Русе. 
Еранос Агопян пише, че банкерът често разказвал на арменците за архимандрита в Диарбекир, а арменците в града били обслужвани в банката „без особени формалности“. Еранос Агопян е изнасял и други подобни  случаи в арменските вестници и смята, че трябва да се състави Комисия, която да издири и публикува такива важни сведения. „Мислим, че подобна една инициатива ще бъде полезна за нас, арменците.“
Истината за „Арменския поп“ е публикувана в книгата „Поборникът Иваница Ангелов Иванов Писма, спомени, документи (1867-1939), издадена в София през 2017 година. Съставителство, подготовка за печат и коментар на Тодор Билчев.

Хачик ЛЕБИКЯН