Детето има нужда да знае истината за своя живот, но тогава, когато родителите са готови да му я разкажат, каза проф. Моника Богданова
В Център за психоанализа и развитие „Зеленият двор“ имаме опит с много семейства, срещащи трудност в сътворяването на семейната си история, с която да впишат децата си в света, каза още проф. Богданова. По думите ѝ този процес е особено фин и деликатен, когато децата са родени с помощта на инвитро технологиите.
Следва пълният текст на интервюто:
Проф. Богданова, каква е причината да се смята, че децата, родени след инвитро процедури, са друг „тип“ или по-специфична категория деца?
- Вероятно това е твърдение на психолози, които не са чели много психоаналитична литература. Въпреки че винаги е имало опити да се дефинира „норма“ и „не-норма“ - родени естествено деца и с цезарово сечение, кърмени и не кърмени… Може би това улеснява поставянето на „диагноза“, която да дава решения, но анулира възможността да се мисли какво всъщност се случва с бебето, с детето, с родителите. Всяко дете идва на този свят със своята история, която е важно да знае. От професионална гледна точка, за мен са предизвикателство „замразените бебета“ – тези, които са изчаквали времето си, за да бъдат вписани в утробата на майка си. И не защото те са ледени, а защото родителите им са замръзвали много пъти, докато чуят „благата вест“.
Различно ли е поведението на бебе, родено след инвитро, от поведението на традиционно заченато дете?
- Не по-различно отколкото на бебе, родено след дълго очакване, множество трудности и натиск от средата. Живеем във време, в което уж всички подпомагат майчинството, но всъщност го правят още по-тревожно, безпомощно и в крайна сметка – нерадостно. Дават се всякакви съвети, правят се алгоритми, развяват се „правила за успешност“, което не само не помага на връзката между майката и бебето, но заличава естествения майчински инстинкт, вродената ѝ способност да погледне в новия живот и да може да прозре желанието на бебето да го има, порива му за живот. Всички нарушения в ранна детска възраст са в резултат именно на нарушената връзка с бебето, с невъзможността на родителите да общуват с него, отвъд грижата за тялото. Но това не е много популярна теза, а и специалистите, които наистина са подготвени в полето на ранното детско развитие, също не са много – те са психотерапевти и психоаналитици. Въпреки наличието на няколко месечни курсове за сертифициране на „консултанти по…".
Различава ли се поведението на родителите на дете, родено след инвитро, от поведението на останалите родители?
- Не, но когато става дума за зачеване с т.нар. донорски материал, има множество въпроси, за които невинаги родителите са подготвени. Въпреки постиженията на епигенетиката, твърде рационално е да им се каже: „Все пак девет месеца сте били заедно“ или „Избрали сте най-добрия донор, всичко ще е наред“. Необходимо е време и готовност на семейството да премине през собствените си преживявания и бебето да спре да бъде инвитро бебе. Някъде се правят връзки с осиновяването, но аналогията не може да бъде директна. Тук има и етични казуси – с анонимността на донора, с желанието за бебе на всяка цена, със самотното родителство.
Възприема ли се като „насилствено“ зачеването чрез инвитро процедура?
- Много често, да. Рационално заради множеството интервенции, но почти винаги това е свързано и с психичното – очакването, напрежението, изострената чувствителност, не-желанието, не-готовността, личната история. Щеше всичко да бъде много лесно в този живот, ако „совите са това, което са“. Въпреки че няма спор дали несъзнаваното съществува, ясно е, че всъщност Аз-ът не е господар в собствения си дом, е необходимо историческо време и усилия връзката между медицина и психоанализа в България да укрепне.
Необходимо ли е децата, заченати инвитро, да знаят този факт и защо? Отразява ли се той по някакъв начин на детето във възрастта на пубертета?
- Детето има нужда да знае истината за своя живот, но тогава, когато родителите са готови да му я разкажат. Доколкото юношеството е второто раждане (а според мен третото – след постъпването на място за деца), въпросите от детството се появяват с пълна сила. И ще бъде по-лесно да се припомни казаното в ранното детство, а не да се отваря „кутията на Пандора“, защото от една житейска ситуация - не много стандартна, но житейска, мълчанието и срещите с премълчаване вече са я трансформирали от „кутията на живота“.
Ако родителите решат да съобщят начина на произход на детето си, кога е подходящият период и по какъв начин трябва да протече разговорът?
- Веднага щом съберат кратки и ясни думи, а когато не могат, да кажат: „Има нещо, за което трябва да поговорим, но още търсим думите с баща ти/с майка ти. Има една история за твоето раждане, която скоро ще разбереш“. Заради тази трудност на родителите „Зеленият двор“ издаде книгата „Да се родиш с инвитро“, написана от д-р Мириам Сежер – известен френски психоаналитик, и Катрин Долто – хаптотерапевт, и двете с дългогодишен опит с (бъдещи) майки и бебета. Преводът на български език е на д-р Маргарита Тарейн – завеждащ Центъра по клинична психология, психоонкология и психосоматика в „Аджибадем Сити Клиник“. Илюстрациите към българското издание са на световно признатия астро-фотограф Михаил Минков – магични са и подканват към създаване на приказка.
Децата, заченати инвитро, по-обгрижвани ли са от останалите деца и ако е така, какво съветвате родителите? Наблюдава ли се свръхпротективност от страна на родителите и в какво конкретно се изразява?
- Свръхпротективността е съвременна тенденция – децата са в капана на невъзможността да разгърнат потенциала си, да изобретят живота си, да се впишат като можещи човешки същества. Хипнозата около детското тяло и възбудата около всяко действие на детето е нещо, за което Франсоаз Долто е апелирала към родителите – да се държат с децата си като с уважавани гости. Ако преди много години децата са целувани, „докато спят“, сега е по всяко време, без да се усеща тяхното нежелание. А децата изпитват ужас, че ще се превърнат в „изсмукани биберони“. И отново Ф. Долто казва, че „Връзката майка-дете не се изчерпва с целувки и милувки. Много е лесно да злоупотребим със своята сила, да се втурнем към детето и да го задушим от нежности. Без съмнение, ако не се преминава в крайни вълнения, приятното за майката е приятно и за детето. Но езикът и всичко, подготвящо за него трябва да присъстват“ (Основни етапи на детството). Да, не всеки път е лесно, но нали развитието на децата е в пряка връзка с развитието на родителите – когато искате нещо от детето си, отделете същото време да поискате и нещо от себе си. Ние, психоаналитиците, не вярваме в успеха на съветването, но все пак – „Не се страхувайте!“.
Проф. Моника Богданова е професор по педагогика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с над 120 научни публикации в областта на педагогиката и социалната работа. От 15 г. популяризира опита и идеите на Ф. Долто, като през 2015 г. създава първия по рода си в България център за психоанализа и развитие „Зеленият двор“. Ангажирана е и с основаната от Долто „Кауза на бебетата и малките деца“, като популяризира психоанализата сред специалисти в полето на майчинството и ранното детско развитие. Проф. Богданова въвежда в България мултисензорния принцип в терапевтична среда, синергията между медицината и психоанализата, както и психоанализата с бебета и малки деца. Тя е първият психоаналитик в България, който работи с деца с церебрална парализа. Проф. Богданова въвежда в страната ни работа с новородени в неонатологично и родилно отделение, както и с деца в педиатрично отделение.